Ако някога попиташ защо...

Защото понякога вятърът плаче
за птичите загубени пера.
А времето измъчено се влачи
и утрото потъва в тишина.
Защото днес душата ми е каша
от чувства похабени, разпилени.
Вече няма начин да разреша
всичките си сплетени вселени.
Защото те измислях всяка вечер
в онзи сън, осъден на несбъдване.
И понеже мисля си, че вече
идва крайно време за разсъмване.
Защото има мигове, които
в мислите завинаги остават.
А съдбите ни не се преплитат
- много улици не се познават.
И защото аз веднъж те срещнах,
ала ти... Така и не разбра,
че от онзи миг за теб се сещам
всяка нощ, остана ли сама.

На обратно

Помълчи. Сега не чувам нищо,
освен онази стихваща мелодия,
галеща ума ми някак скришно,
пълнеща безчетни междуредия.
Остани във онзи нежен спомен
за едно несбъднато мечтание
за любов, изчезнала без помен
- незаслуженото наказание...
Поплачи за сетен път в очите ми,
тъй като те виждам за последно.
Точно тук, на гроба на мечтите ми
ще се разделим... Така е редно.
И помни, че аз не съжалявам
и за миг. Желах те необятно.
Тръгвам. Имам път да изминавам,
ала не към теб, а на обратно.