Спомням си вечер с небе от циклами,
песни на южни, зюмбюлени ветри.
Странния миг, в който сякаш света ми
сви се, стопи се отвъд всички спектри.
И сякаш времето кротко изчакваше
докато ти събереш смелостта си.
А пък небето над нас не помръкваше,
в залез от огън посрещна нощта си.
Вятърът тихо разнасяше спомени,
как си мечтаех за мен да ти шепне...
А пък минутите спрели, негонени
сякаш намекваха "тръгвай най-сетне"
Помниш ли вечер с небе от циклами,
погледи първи един във друг спряхме.
Онзи миг, в който ти влезе в света ми
- макар непознати си принадлежахме.