А ти дори не знаеш...

И днес отново те имам,
разбира се само в съня си.
Виновен за хиляди рими,
ти палиш ме само с дъха си.
Дали имам смелост – едва ли.
когато те видя блокирам.
А после когато те нямам
се губя в мен и не разбирам
как може да ме притежаваш
без сила, без даже да знаеш.
И гоня те, но продължаваш
да бъдеш тук и да нехаеш,
че вътре в мен нещо се къса,
всеки път щом те погледна.
А аз пак те търся в ума си
и виждам те, уж за последно.
Кълна се, че ще те забравя,
а после обзема ме страх,
че може би ще го направя
- надежди превърнати в прах.
Как бих могла да ти кажа,
че си до мен постоянно?
Знам, че ако ти разкажа
ще прозвучи някак странно.
И... днес отново те имам,
разбира се само в съня си.
И в хилядите нови рими.
И в сенките... И във страха си.

В пепелта не поникват цветя

 

И след всички общи залези
днес сме двама непознати.
Нежността разтваря белези,
буди спомени, чувства сакати.
И е късно за ново начало,
в пепелта не поникват цветя.
Но сърцето ми още е цяло
затова не протягай ръка...
И сведи тези черни очи,
не желая да виждам вината им.
Твоите закъснели сълзи
няма днес да попие ръката ми.
И не искай, не искай от мен
позволение да ме прегърнеш.
Размени вечността ни за ден
и за ден искаш да си я върнеш.
И когато повдигнеш глава,
аз ще бъда безкрайно далече.
Но недей търси мойта следа,
тя бледнее на пътя ти вече.
И недей, не, недей топла длан,
да допираш в страната ми тежко.
Тръгвайки аз ще спра да ти дам
единствено моята прошка.