четвъртък, 27 юни 2013 г.

Мъртви птици


Тя ще има вечно мъртви птици
в двете свои ледени ръце.
Във замръзналите им зеници
сетен спомен – нейното лице.
Ще ги гали, тихо ще подрежда
техните разрошени пера.
И ще плаче, и ще се оглежда
за закътано парче земя.

После ще опитва да забрави

как ги е намирала в калта.
Без да знае как да го направи
ще мечтае да смени града.
Да отиде някъде далече,
да отиде някъде на юг.
Да забрави птиците и вече
да е другаде и с някой друг.

Да успее някак да измами
себе си, че може да лети.
Неспособна пак да се нарами
с мъртви птици с ледени очи.
Само че едва открила пътя,
тя ще спира, тиха и сама.
Ще намира както всички пъти
мъртва птица в своите крака. 

събота, 7 юли 2012 г.

След като прегръдката ни свърши...




Пада вечер и във мен прониква
една позната призрачна тъга...
Ти мълчиш и просто се усмихваш
с най-тъжната усмивка на света.
Аз мълча, загледана в безкрая
на един повехнал нощен спомен.
И вървя по него, чак до края,
а светът започва да се рони...
Пада пепел... пада на талази
от тавана – пепел на парцали.
Колко дълго още ще запазим,
все безчувствени и отмаляли,
сплетени в отпусната верига,
своите ръце, така студени?
Сякаш нещо просто не достига
или сме безкрайно променени...
Сякаш между нас се е отворил
трап. И аз съм тук, а ти отсреща.
И във времето се е разтворил
споменът за първата ни среща.
Пак до теб, но не и в твойта мисъл,
пак до мен, но и така далечен...
Думите горят, изгубват смисъл,
няма нужда от прощални речи.
Аз - замряло цвете във саксия,
ти пък звяр, оплетен във вериги.
Любовта – затихнала стихия...
Пръстите ми... време е... пусни ги.
Аз ще помня, че си ме обичал,
ти ще знаеш, че си бил обичан.
Никой никога не е отричал
любовта ни... ала тя изтича.
Ставаш, молиш ме да те прегърна,
за последно. Всичко ще се скърши...
Тръгваш. Тръгвам. Няма да се върна.
След като прегръдката ни свърши.

четвъртък, 5 юли 2012 г.

Всъщност винаги...





Понякога обмислям  да си тръгна
и да те видя става неотложно.
Да те обичам е ужасно трудно,
да ме обичаш - просто невъзможно.

Понякога не искам да те слушам,
ей богу, не разбираш, само спориш.
Правя ти напук и съм намусена,
а ти въобще не спираш да говориш.

Понякога ми става адски смешно,
когато виждам колко си ядосан.
Не схващаш или ме разбираш грешно
и всичко между нас виси на косъм.

Понякога не искам нищо друго,
освен да си мълча и да те гледам.
И те обичам много, много, много,
а ти не забелязваш до последно.

Понякога ти казвам да изчезнеш,
а ти оставаш, за да ме прегърнеш.
Но истината е, че, щом излезнеш,
не мога да дочакам да се върнеш.


събота, 5 май 2012 г.

За дъждът и момичето


Днес е просто някаква си сряда
и дъждът съвсем не е магичен.
Прави всичко сиво, а и страда
(тайно), заради едно момиче.
За очите й иззад стъклото
и за нощния й мокър бяг...
Тих и тъжен е дъждът, защото
си мечтае да я види пак.
А пък тя е накъде, далече
и танцува с други дъждове.
И дъждът, отчаян и обречен,
два дни вече кани се да спре.
Пита вятъра какво да прави,
пита облаците и мъглата...
И се чуди как да я забрави
и забрави ли го тя самата?
После се подсеща, че е сряда
(срядите не носят чудеса)
Тъжен до прозореца й сяда
и заспива... в нейната ръка.




събота, 24 септември 2011 г.

Нощен стих


Често вечер, когато се тресне
и последната входна врата
и когато във мрака проблесне
острие – част от тънка луна,
щом угасне съвсем обичайно
и последното жълто стъкло
и когато небрежно, нехайно,
котки със или без потекло
заизлизат от своите къщи
и потънат във мрака без страх,
а съседското куче се мръщи
и сънува, че тича след тях,
зажълтели листа щом отпусне
всяко мило квартално дърво,
пътищата останат ли пусти,
всеки легне ли в свойто легло
и присветнат ли крехки телцата
на малките нощни светулки,
щом в градините, между цветята,
щурците подхванат цигулки,
щом изпълни се с нощна омая,
всеки ъгъл на спящия град,
някъде, в нечия мрачна стая,
някой призрачен мой непознат
се усмихва, загледан в звездите
и прощава на трудния ден,
после тихичко драсва кибрита,
пали свещ и присяда смирен
над мастилото и над писеца,
над познатия свой празен лист
и навън зазвучава дъждецът,
духва вятър, прохладен и чист
всички улични лампи се палят,
литват прилепи, литват мухи,
часовете пробягват, изгарят
по часовниковите стрелки,
а пък той сякаш не забелязва
и остава спокоен и тих,
а Луната... Луната залязва
над завършения негов стих.

сряда, 17 август 2011 г.

В трето лице


Тя говори на сън и мечтае
да бъде напълно различна.
Дъжд и вятър е. Буря е. Тя е
и някак си зверски първична.
Често пъти преследва сезони
и се влюбва до болка, до страх.
Но понякога, щом ги догони,
тя разбира, че не е за тях.
Случва се да се чувства ранима
и да иска да бъде сама.
И да иска когато е зима,
някой да доведе пролетта.
Но това отминава и сякаш
после никога не е било.
И се втурва лудешки след всяка
своя малка секунда живот.
Тича боса по лунни пътеки,
рисува звезди по тавана.
И усмихва се просто на всеки
без нужда от знак и покана.
Вярва в разни абсурди и връща
изхвърлени миди в морето.
Сменя сто пъти своята къща,
търсейки дом за сърцето си.
Но накрая отново преплита
двете свои студени ръце.
И самотна, затихнала, скрита
пише себе си в трето лице...
 

петък, 17 юни 2011 г.

Днеска...


Днеска ми е улично-дъждовно
и ми липсват книгопродавачите.
И ми е ужасно безлюбовно,
и не забелязвам минувачите.
Днеска ми е булевардно сиво
и ми липсват силно листопадите.
Не че лятото не е красиво,
просто в мен е есен. И площадите
днеска ми изглеждат натъжени
- няма им ги гълъбите, може би.
Цигуларите им уморени
песните за утре са отложили.
Днеска тротоарните чадъри
ми напомнят на бурепредвестници.
И си мисля само за кахъри
и я няма будката за вестници.
Днеска сякаш даже и трамвая
не е жълт. И просто не е същият.
И градът се прави на потаен,
а пък аз не му харесвам къщите.
Днеска в мене няма капка лято
и ми липсват уличните кучета.
И ще съм такава докогато
есента остане в мен заключена.