Мъртви птици

Тя ще има вечно мъртви птици
в двете свои ледени ръце.
Във замръзналите им зеници
сетен спомен – нейното лице.
Ще ги гали, тихо ще подрежда
техните разрошени пера.
И ще плаче, и ще се оглежда
за закътано парче земя.

После ще опитва да забрави
как ги е намирала в калта.
Без да знае как да го направи
ще мечтае да смени града.
Да отиде някъде далече,
да отиде някъде на юг.
Да забрави птиците и вече
да е другаде и с някой друг.

Да успее някак да измами
себе си, че може да лети.
Неспособна пак да се нарами
с мъртви птици с ледени очи.
Само че едва открила пътя,
тя ще спира, тиха и сама.
Ще намира както всички пъти
мъртва птица в своите крака. 

След като прегръдката ни свърши...

Пада вечер и във мен прониква
една позната призрачна тъга...
Ти мълчиш и просто се усмихваш
с най-тъжната усмивка на света.
Аз мълча, загледана в безкрая
на един повехнал нощен спомен.
И вървя по него, чак до края,
а светът започва да се рони...
Пада пепел... пада на талази
от тавана – пепел на парцали.
Колко дълго още ще запазим,
все безчувствени и отмаляли,
сплетени в отпусната верига,
своите ръце, така студени?
Сякаш нещо просто не достига
или сме безкрайно променени...
Сякаш между нас се е отворил
трап. И аз съм тук, а ти отсреща.
И във времето се е разтворил
споменът за първата ни среща.
Пак до теб, но не и в твойта мисъл,
пак до мен, но и така далечен...
Думите горят, изгубват смисъл,
няма нужда от прощални речи.
Аз - замряло цвете във саксия,
ти пък звяр, оплетен във вериги.
Любовта – затихнала стихия...
Пръстите ми... време е... пусни ги.
Аз ще помня, че си ме обичал,
ти ще знаеш, че си бил обичан.
Никой никога не е отричал
любовта ни... ала тя изтича.
Ставаш, молиш ме да те прегърна,
за последно. Всичко ще се скърши...
Тръгваш. Тръгвам. Няма да се върна.
След като прегръдката ни свърши.

Всъщност винаги...

Понякога обмислям  да си тръгна
и да те видя става неотложно.
Да те обичам е ужасно трудно,
да ме обичаш - просто невъзможно.

Понякога не искам да те слушам,
ей богу, не разбираш, само спориш.
Правя ти напук и съм намусена,
а ти въобще не спираш да говориш.

Понякога ми става адски смешно,
когато виждам колко си ядосан.
Не схващаш или ме разбираш грешно
и всичко между нас виси на косъм.

Понякога не искам нищо друго,
освен да си мълча и да те гледам.
И те обичам много, много, много,
а ти не забелязваш до последно.

Понякога ти казвам да изчезнеш,
а ти оставаш, за да ме прегърнеш.
Но истината е, че, щом излезнеш,
не мога да дочакам да се върнеш.

За дъждът и момичето

Днес е просто някаква си сряда
и дъждът съвсем не е магичен.
Прави всичко сиво, а и страда
(тайно), заради едно момиче.
За очите й иззад стъклото
и за нощния й мокър бяг...
Тих и тъжен е дъждът, защото
си мечтае да я види пак.
А пък тя е накъде, далече
и танцува с други дъждове.
И дъждът, отчаян и обречен,
два дни вече кани се да спре.
Пита вятъра какво да прави,
пита облаците и мъглата...
И се чуди как да я забрави
и забрави ли го тя самата?
После се подсеща, че е сряда
(срядите не носят чудеса)
Тъжен до прозореца й сяда
и заспива... в нейната ръка.



Нощен стих

Често вечер, когато се тресне
и последната входна врата
и когато във мрака проблесне
острие – част от тънка луна,
щом угасне съвсем обичайно
и последното жълто стъкло
и когато небрежно, нехайно,
котки със или без потекло
заизлизат от своите къщи

и потънат във мрака без страх,

а съседското куче се мръщи

и сънува, че тича след тях,

зажълтели листа щом отпусне

всяко мило квартално дърво,

пътищата останат ли пусти,

всеки легне ли в свойто легло

и присветнат ли крехки телцата

на малките нощни светулки,

щом в градините, между цветята,

щурците подхванат цигулки,

щом изпълни се с нощна омая,

всеки ъгъл на спящия град,

някъде, в нечия мрачна стая,

някой призрачен мой непознат

се усмихва, загледан в звездите

и прощава на трудния ден,

после тихичко драсва кибрита,

пали свещ и присяда смирен

над мастилото и над писеца,

над познатия свой празен лист

и навън зазвучава дъждецът,

духва вятър, прохладен и чист

всички улични лампи се палят,

литват прилепи, литват мухи,

часовете пробягват, изгарят

по часовниковите стрелки,

а пък той сякаш не забелязва

и остава спокоен и тих,
а Луната... Луната залязва

над завършения негов стих.

В трето лице

Тя говори на сън и мечтае
да бъде напълно различна.
Дъжд и вятър е. Буря е. Тя е
и някак си зверски първична.
Често пъти преследва сезони
и се влюбва до болка, до страх.
Но понякога, щом ги догони,
тя разбира, че не е за тях.
Случва се да се чувства ранима
и да иска да бъде сама.
И да иска когато е зима,
някой да доведе пролетта.
Но това отминава и сякаш
после никога не е било.
И се втурва лудешки след всяка
своя малка секунда живот.
Тича боса по лунни пътеки,
рисува звезди по тавана.
И усмихва се просто на всеки
без нужда от знак и покана.
Вярва в разни абсурди и връща
изхвърлени миди в морето.
Сменя сто пъти своята къща,
търсейки дом за сърцето си.
Но накрая отново преплита
двете свои студени ръце.
И самотна, затихнала, скрита
пише себе си в трето лице... 

Днеска...

Днеска ми е улично-дъждовно
и ми липсват книгопродавачите.
И ми е ужасно безлюбовно,
и не забелязвам минувачите.
Днеска ми е булевардно сиво
и ми липсват силно листопадите.
Не че лятото не е красиво,
просто в мен е есен. И площадите
днеска ми изглеждат натъжени
- няма им ги гълъбите, може би.
Цигуларите им уморени
песните за утре са отложили.
Днеска тротоарните чадъри
ми напомнят на бурепредвестници.
И си мисля само за кахъри
и я няма будката за вестници.
Днеска сякаш даже и трамвая
не е жълт. И просто не е същият.
И градът се прави на потаен,
а пък аз не му харесвам къщите.
Днеска в мене няма капка лято
и ми липсват уличните кучета.
И ще съм такава докогато
есента остане в мен заключена.