сряда, 24 февруари 2010 г.

Писмо без адрес


Пиша ти с надежда да ми мине
трайното усещане за празнота.
Но зная, тези думи ще загинат
и то от собствената ми ръка...

Пиша ти, защото се страхувам
да ти кажа всичко във очите.
И до днес аз още се преструвам,
че унищожила съм следите ти.

Пиша ти, но не е нищо важно,
вероятно... губене на време.
Времето, в което ми е тъжно
и в което мислите са бреме.

Пиша ти с най-бедните си думи,
тъй като във мен е твърде сиво.
Тъй-като мъглата във ума ми
не създава нищо по-красиво...

Пиша ти, защото в самотата
всяка моя мисъл те довежда.
И защото всъщност аз самата
си скроих от теб една надежда.
 
                                             

понеделник, 22 февруари 2010 г.

Утрото е толкова привично


          Утрото е толкова привично,
          стихнало под шепа светлина.
И не носи нищо по-различно
в повея на чуждите слова...
Сякаш няма сили за промяна,
не долавя същността на дните.
И секундите пропадат в яма,
губейки завинаги следите си.
           А сезоните се сменят още...
           А сезоните се сменят още,
губейки завинаги следите си.
И секундите пропадат в яма,
не долавят същността на дните.
Сякаш няма сили за промяна
в повея на чуждите слова...
Те не носят нищо по-различно.
           Стихнало под шепа светлина,
           утрото е толкова привично...