събота, 24 септември 2011 г.

Нощен стих


Често вечер, когато се тресне
и последната входна врата
и когато във мрака проблесне
острие – част от тънка луна,
щом угасне съвсем обичайно
и последното жълто стъкло
и когато небрежно, нехайно,
котки със или без потекло
заизлизат от своите къщи
и потънат във мрака без страх,
а съседското куче се мръщи
и сънува, че тича след тях,
зажълтели листа щом отпусне
всяко мило квартално дърво,
пътищата останат ли пусти,
всеки легне ли в свойто легло
и присветнат ли крехки телцата
на малките нощни светулки,
щом в градините, между цветята,
щурците подхванат цигулки,
щом изпълни се с нощна омая,
всеки ъгъл на спящия град,
някъде, в нечия мрачна стая,
някой призрачен мой непознат
се усмихва, загледан в звездите
и прощава на трудния ден,
после тихичко драсва кибрита,
пали свещ и присяда смирен
над мастилото и над писеца,
над познатия свой празен лист
и навън зазвучава дъждецът,
духва вятър, прохладен и чист
всички улични лампи се палят,
литват прилепи, литват мухи,
часовете пробягват, изгарят
по часовниковите стрелки,
а пък той сякаш не забелязва
и остава спокоен и тих,
а Луната... Луната залязва
над завършения негов стих.