петък, 3 декември 2010 г.

Той...


Той събира в шапката си кестени
и разказва приказки на птиците.
Спомените му са поразместени,
но пък има две луни в зениците.
Често скита сам, избягва хората,
предпочита кучета-бездомници.
Вечер, щом налегне го умората
спи във корените на вековници.
И не мисли никога за времето,
в песните му има само есени.
Сутрин се усмихва на жуженето
на пчели по вятъра понесени.
По душа е облак, буреносен, сив,
водопадно дълги са косите му.
И се чувства силен и напълно жив
щом дъждът се спусне по страните му.
Сякаш син на Пан и на Триликата,
но дори не знае имената им.
Дъжд, мъгла и вятърът в тръстиките
- всички те са негови побратими.
И не иска дом, не иска собствен кът,
душата му препуска волна, гола.
Но умира... Да, умира всеки път,
щом види пън бил някога топола.
И сънува цъфнали дърветата
на отминалите свои пролети.
Ниви, задушени под паветата
и мечти умрели в първи полети.
Но се връща да разпръсне листите,
да танцува... С две луни в зениците.
Закачил на клон страха си, мислите,
да измисли приказка за птиците.


събота, 21 август 2010 г.

Ако някога попиташ защо...


Защото понякога вятърът плаче
за птичите загубени пера.
А времето измъчено се влачи
и утрото потъва в тишина.
Защото днес душата ми е каша
от чувства похабени, разпилени.
Вече няма начин да разреша
всичките си сплетени вселени.
Защото те измислях всяка вечер
в онзи сън, осъден на несбъдване.
И понеже мисля си, че вече
идва крайно време за разсъмване.
Защото има мигове, които
в мислите завинаги остават.
А съдбите ни не се преплитат
- много улици не се познават.
И защото аз веднъж те срещнах,
ала ти... Така и не разбра,
че от онзи миг за теб се сещам
всяка нощ, остана ли сама.

понеделник, 9 август 2010 г.

На обратно


Помълчи. Сега не чувам нищо,
освен онази стихваща мелодия,
галеща ума ми някак скришно,
пълнеща безчетни междуредия.
Остани във онзи нежен спомен
за едно несбъднато мечтание
за любов, изчезнала без помен
- незаслуженото наказание...
Поплачи за сетен път в очите ми,
тъй като те виждам за последно.
Точно тук, на гроба на мечтите ми
ще се разделим... Така е редно.
И помни, че аз не съжалявам
и за миг. Желах те необятно.
Тръгвам. Имам път да изминавам,
ала не към теб, а на обратно.

сряда, 7 юли 2010 г.

Някъде отвъд


Седмото небе ми е познато,
заведи ме някъде… Отвъд.
Там, където даже и през лятото
снежинките отказват да умрат.
Разходи ме тайно по дъгата,
откъсни ми облак. От дъждовните.
Изгради ми стълба до Луната
и ми дай жълтурчета за джобни.
Не започвай никога да казваш,
че дошло е време да порасна
- всичките мечти, които пазя,
ще започнат бавно да угасват.
Подари ми сън. Една измама,
от онези за преди събуждане.
Обещай ми в него да сме двама,
като спомен от едно прераждане.
Татуирай в мислите ми образа
на една усмихната Неделя.
Забрави часовника, прогнозите...
Нека нищо да не ни разделя.
Примири се, че съм нескопосана,
ако искаш – поживей в ума ми.
И стани ми тайна. Моя собствена,
съчинена без излишни думи.
Остави ме да съм непозната
и ме срещай все за първи път.
Седмото небе е под краката ми,
заведи ме някъде... Отвъд.

вторник, 29 юни 2010 г.

Не казвай на звездите!


Понякога сребристата Селена
тихичко се скрива във очите ми.
Остава там, красива и смирена
и се наслаждава на мечтите ми.
А Уран, самотен, гледа гневно
и изпраща всичките си облаци
да я търсят някъде... Из него.
И звездите пита за подробности.
Но звездите нищичко не знаят
и мълчат, загледани във Гея.
А пък тя, усмихната, си трае,
докато ме слуша как си пея.
И Уран, помръкнал и ядосан,
се оплаква и вали в косите ми.
Но, нали все гледа от високо,
няма да я види във очите ми.
А Селена чака да изчезне
онзи гняв. Уран да го надвие.
За да може тихо да излезне
и в прегръдките му да се свие.

петък, 16 април 2010 г.

Не е честно!


Какво? Кога пристигна този жълт Април?!
Отдавна ли? Нима снегът ми се е скрил?!
Някой във небето ми посял е незабравки.
Та това е чудо! Що за пролетни прищявки!
Елхите ми ги няма, нито скрежните стъкла!
Сега на тяхно място – насекоми... И цветя.
А мъглата? Вятърът? Къде са ми висулките?
Чакам обяснение! Защо са тук светулките?
Акации, жълтурчета... А снежните човеци?!
Разберете – аз съм още с шал и ръкавици.
Как така е слънчево? Къде е Февруари?
А полята бели кой покри със минзухари?
Тази моя Зима... Как можа да отпътува...
Ей така, внезапно, без да спре да се сбогува.
Такива са сезоните ми – щом в един се влюбя
Оттегля се... И връща се... Когато друг загубя...

сряда, 31 март 2010 г.

Понякога...


Понякога небето се разчувства
и започва тайно да ръми.
С крехките си пръсти то поръсва
по покривите хиляди звезди.
И в тези дни е много, много тихо,
сякаш градовете са заспали.
Вятърът, измокрен, духа плахо,
в клоните присяда и ги гали.
Слънцето, досущ монетка бяла,
се подава доста срамежливо.
Облак, дим, дори мъглата вяла
се сближават някак услужливо
Птиците, разрошени и смешни,
си писукат нещо помежду си.
В липсата на ведрите им песни,
утрото е сиво... И се муси.
И във цялото дъждовно тайнство,
никой нищичко не забелязва
- чакал своя миг почти безкрайно,
стрък трева в земята се показва.

неделя, 21 март 2010 г.

Но това е тайна...


Имам точно четири будилника,
но не ставам никога навреме.
Някъде дълбоко из хладилника
пазя торта с вкус на хризантеми.
Имам две магьоснически шапки
и една рисунка на кентавър.
Под прозореца ми раснат шипки,
въпреки, че посадих си лавър.
Имам, имам... Жаба кекерица!
И една гора, в която скитам.
Също стара книга без корици,
караща ме да я препрочитам.
Имам си една градина с рози,
и едно вълшебно огледало.
Черен дявол, който все ме пази,
от това, което му се щяло.
Имам и една надгробна плоча,
на която всеки ден закусвам.
Малък хълм, оградка и поточе,
във което лодките си пускам.
Имам синя рокля от коприна,
щом я сложа всичко оживява.
На тавана имам два гоблина,
дето често ми напакостяват.
Имам флейта, арфа и пиано,
също две нацупени цигулки.
Бял петел на лявото си рамо
и фенер – колибка за светулки.
Имам си и няколко комара,
да ви кажа – храня ги редовно.
Къща на дърво, ужасно стара
и змия, но тя не е отровна.
Имам куп невидими приятели,
те не знаят липсата на време.
Глупчото, Поета и Мечтателя,
а и всички те живеят в мене.
Имам поглед в който се разлиства
изгревът на утрото ми бледо.
Имам някой, който ме измисля,
а в замяна аз измислям него.

сряда, 24 февруари 2010 г.

Писмо без адрес


Пиша ти с надежда да ми мине
трайното усещане за празнота.
Но зная, тези думи ще загинат
и то от собствената ми ръка...

Пиша ти, защото се страхувам
да ти кажа всичко във очите.
И до днес аз още се преструвам,
че унищожила съм следите ти.

Пиша ти, но не е нищо важно,
вероятно... губене на време.
Времето, в което ми е тъжно
и в което мислите са бреме.

Пиша ти с най-бедните си думи,
тъй като във мен е твърде сиво.
Тъй-като мъглата във ума ми
не създава нищо по-красиво...

Пиша ти, защото в самотата
всяка моя мисъл те довежда.
И защото всъщност аз самата
си скроих от теб една надежда.
 
                                             

понеделник, 22 февруари 2010 г.

Утрото е толкова привично


          Утрото е толкова привично,
          стихнало под шепа светлина.
И не носи нищо по-различно
в повея на чуждите слова...
Сякаш няма сили за промяна,
не долавя същността на дните.
И секундите пропадат в яма,
губейки завинаги следите си.
           А сезоните се сменят още...
           А сезоните се сменят още,
губейки завинаги следите си.
И секундите пропадат в яма,
не долавят същността на дните.
Сякаш няма сили за промяна
в повея на чуждите слова...
Те не носят нищо по-различно.
           Стихнало под шепа светлина,
           утрото е толкова привично...