събота, 7 юли 2012 г.

След като прегръдката ни свърши...




Пада вечер и във мен прониква
една позната призрачна тъга...
Ти мълчиш и просто се усмихваш
с най-тъжната усмивка на света.
Аз мълча, загледана в безкрая
на един повехнал нощен спомен.
И вървя по него, чак до края,
а светът започва да се рони...
Пада пепел... пада на талази
от тавана – пепел на парцали.
Колко дълго още ще запазим,
все безчувствени и отмаляли,
сплетени в отпусната верига,
своите ръце, така студени?
Сякаш нещо просто не достига
или сме безкрайно променени...
Сякаш между нас се е отворил
трап. И аз съм тук, а ти отсреща.
И във времето се е разтворил
споменът за първата ни среща.
Пак до теб, но не и в твойта мисъл,
пак до мен, но и така далечен...
Думите горят, изгубват смисъл,
няма нужда от прощални речи.
Аз - замряло цвете във саксия,
ти пък звяр, оплетен във вериги.
Любовта – затихнала стихия...
Пръстите ми... време е... пусни ги.
Аз ще помня, че си ме обичал,
ти ще знаеш, че си бил обичан.
Никой никога не е отричал
любовта ни... ала тя изтича.
Ставаш, молиш ме да те прегърна,
за последно. Всичко ще се скърши...
Тръгваш. Тръгвам. Няма да се върна.
След като прегръдката ни свърши.

четвъртък, 5 юли 2012 г.

Всъщност винаги...





Понякога обмислям  да си тръгна
и да те видя става неотложно.
Да те обичам е ужасно трудно,
да ме обичаш - просто невъзможно.

Понякога не искам да те слушам,
ей богу, не разбираш, само спориш.
Правя ти напук и съм намусена,
а ти въобще не спираш да говориш.

Понякога ми става адски смешно,
когато виждам колко си ядосан.
Не схващаш или ме разбираш грешно
и всичко между нас виси на косъм.

Понякога не искам нищо друго,
освен да си мълча и да те гледам.
И те обичам много, много, много,
а ти не забелязваш до последно.

Понякога ти казвам да изчезнеш,
а ти оставаш, за да ме прегърнеш.
Но истината е, че, щом излезнеш,
не мога да дочакам да се върнеш.