събота, 24 септември 2011 г.

Нощен стих


Често вечер, когато се тресне
и последната входна врата
и когато във мрака проблесне
острие – част от тънка луна,
щом угасне съвсем обичайно
и последното жълто стъкло
и когато небрежно, нехайно,
котки със или без потекло
заизлизат от своите къщи
и потънат във мрака без страх,
а съседското куче се мръщи
и сънува, че тича след тях,
зажълтели листа щом отпусне
всяко мило квартално дърво,
пътищата останат ли пусти,
всеки легне ли в свойто легло
и присветнат ли крехки телцата
на малките нощни светулки,
щом в градините, между цветята,
щурците подхванат цигулки,
щом изпълни се с нощна омая,
всеки ъгъл на спящия град,
някъде, в нечия мрачна стая,
някой призрачен мой непознат
се усмихва, загледан в звездите
и прощава на трудния ден,
после тихичко драсва кибрита,
пали свещ и присяда смирен
над мастилото и над писеца,
над познатия свой празен лист
и навън зазвучава дъждецът,
духва вятър, прохладен и чист
всички улични лампи се палят,
литват прилепи, литват мухи,
часовете пробягват, изгарят
по часовниковите стрелки,
а пък той сякаш не забелязва
и остава спокоен и тих,
а Луната... Луната залязва
над завършения негов стих.

сряда, 17 август 2011 г.

В трето лице


Тя говори на сън и мечтае
да бъде напълно различна.
Дъжд и вятър е. Буря е. Тя е
и някак си зверски първична.
Често пъти преследва сезони
и се влюбва до болка, до страх.
Но понякога, щом ги догони,
тя разбира, че не е за тях.
Случва се да се чувства ранима
и да иска да бъде сама.
И да иска когато е зима,
някой да доведе пролетта.
Но това отминава и сякаш
после никога не е било.
И се втурва лудешки след всяка
своя малка секунда живот.
Тича боса по лунни пътеки,
рисува звезди по тавана.
И усмихва се просто на всеки
без нужда от знак и покана.
Вярва в разни абсурди и връща
изхвърлени миди в морето.
Сменя сто пъти своята къща,
търсейки дом за сърцето си.
Но накрая отново преплита
двете свои студени ръце.
И самотна, затихнала, скрита
пише себе си в трето лице...
 

петък, 17 юни 2011 г.

Днеска...


Днеска ми е улично-дъждовно
и ми липсват книгопродавачите.
И ми е ужасно безлюбовно,
и не забелязвам минувачите.
Днеска ми е булевардно сиво
и ми липсват силно листопадите.
Не че лятото не е красиво,
просто в мен е есен. И площадите
днеска ми изглеждат натъжени
- няма им ги гълъбите, може би.
Цигуларите им уморени
песните за утре са отложили.
Днеска тротоарните чадъри
ми напомнят на бурепредвестници.
И си мисля само за кахъри
и я няма будката за вестници.
Днеска сякаш даже и трамвая
не е жълт. И просто не е същият.
И градът се прави на потаен,
а пък аз не му харесвам къщите.
Днеска в мене няма капка лято
и ми липсват уличните кучета.
И ще съм такава докогато
есента остане в мен заключена.

четвъртък, 16 юни 2011 г.

Ей така...


Той е бира в онзи край на бара.
Тя пък е мартини със черешка.
Малко след това под светофара
двамата се срещат по погрешка.

Тя върви със котешка походка,
а пък той се е подпрял на стълба.
Светлината е вечерно кротка
и небрежно локвите изпълва.

Той си хвърля фаса до стената,
тя повдига мигли, после вежда.
Две очи се срещат в тишината
и нещата просто се подреждат.

сряда, 15 юни 2011 г.

Случва се...


Нямам нищо общо със морето.
Цялата съм като планина.
Мислите ми са като дървета,
сплели клони в мека синева.
Чувствата ми са същински птици
- ту разперват с вятъра криле,
ту замлъкват с клюмнали главици.
Чувства – диви, бягащи коне...

Става все така, че щом съм тъжна,
завалявам. Скривам се в пръстта.
Разгневя ли се съм белоснежна
и лавинно пращам в пропастта.
Ала щом над мен изгрее слънце
се подсещам, че съм планина.
И започвам зрънце подир зрънце
да пониквам пак. И да цъфтя.

Нямам нищо общо със морето,
тъй като съм тиха. И сама.
Щом мъгла се спусне над полето,
аз съм в нея. Но съм и роса.
Пък морето просто се разплисква
със вълни по нови брегове.
Но понякога ми се приисква
за момент и аз да съм море.

понеделник, 13 юни 2011 г.

Ето как стоят нещата


В календара ще цари Април,
докато се сетя, че е Юни.
Моят свят се е занемарил
и си правя нов с въздушни кули.
А пък ти ме гледаш с две очи,
от които хем ми става смешно,
хем плачевно. И ми се мълчи.
Тъй като за теб това е грешно
и е време да се променя.
Да си стъпя здраво на краката,
да престана вече да летя
и да схвана „как стоят нещата”
в истинския свят. Да видя теб
- осъзнат, пораснал, следващ цели...
А пък аз, какво... Едно дете,
вярващо във врели-некипели.

Но признавам (малко ме боли),
ала вероятно ще спечелиш.
Някой ден във моите очи
и една мечта не ще намериш.
Но сега кажи ми, в твоя свят
виждаш ли лицето на луната?
И отглеждал ли си на инат,
бурени в саксията с цветята?
Смял ли си се някога насън
и ловил ли си с уста снежинки?
Вслушвал ли си се в камбанен звън?
И четирилистни детелинки
отклониха ли поне веднъж
твоя път? Забързан, устремен
и покрит със сивота надлъж.
Вярно е, не можеш да си мен...

Аз живея още във Април
и съвсем не бързам да порасна.
Всеки старец ми се вижда мил,
всяка нова приказка прекрасна.
А пък ти ме гледаш с две очи,
от които хем ми става смешно,
хем плачевно. И ми се мълчи.
Тъй като за мен това е грешно,
но не искам да те променя.
Стой си здраво стъпил на краката,
щом не вярваш в своите крила
и не схващаш как стоят нещата
в моя свят. Където и без теб
ще съм пълна с врели-некипели.
А пък ти – ядосано дете,
стиснало внушените му цели.

сряда, 2 март 2011 г.

Белият лист



Днес гледам белия лист,
питам се... Не е ли той
стих, ненаписан и чист?
Без думи, без глас. Покой.
Не е ли някога бил
стискан в ръка на поет?
Не е ли даже по-мил
от песен? Не е ли куплет
от нечий химн? От мечта
по-силна от всяка реч.
Не е ли той тишина?
Усмивка. А може би плач.
Не е ли скрил в свойта шир
нечия тайна молба?
Ярост? А може би мир.
Не е ли той светлина?
Не е ли чул нечии смях,
или любов непризната
крие във себе си. Страх?
Не е ли като душата?
Или е бяло поле,
чакащо своята пролет?
Може би светло небе
с думи готови за полет.
Не е ли плътна стена
мисли стаени прикрила?
Или пък нежна ръка
нечии сълзи попила...
Люлка за нова идея
или умряла надежда.
Като просторна алея
хиляди мисли повежда,
а бял остава. В покой.
Така недокоснат и чист.
Но не и празен. Порой
от чувства е белият лист.

петък, 18 февруари 2011 г.

Ако имах глас...


Неотдавна ти измислих песен,
после осъзнах, че нямам глас.
Заприличах дяволски на есен
и валях, валях, валях над нас.
От тогава мина само вечност,
от която всеки мой нов ден
бе частица от една далечност,
стелеща се между теб и мен.
И не исках, Боже, как не исках
да заглъхне в мене песента.
Колко много пъти я преписвах
- стари думи в нова тишина.
И сега е късно, твърде късно,
стихва бавно песента за нас.
Щеше да е толкова по-лесно
Ако... само ако имах глас...