За дъждът и момичето

Днес е просто някаква си сряда
и дъждът съвсем не е магичен.
Прави всичко сиво, а и страда
(тайно), заради едно момиче.
За очите й иззад стъклото
и за нощния й мокър бяг...
Тих и тъжен е дъждът, защото
си мечтае да я види пак.
А пък тя е накъде, далече
и танцува с други дъждове.
И дъждът, отчаян и обречен,
два дни вече кани се да спре.
Пита вятъра какво да прави,
пита облаците и мъглата...
И се чуди как да я забрави
и забрави ли го тя самата?
После се подсеща, че е сряда
(срядите не носят чудеса)
Тъжен до прозореца й сяда
и заспива... в нейната ръка.



Нощен стих

Често вечер, когато се тресне
и последната входна врата
и когато във мрака проблесне
острие – част от тънка луна,
щом угасне съвсем обичайно
и последното жълто стъкло
и когато небрежно, нехайно,
котки със или без потекло
заизлизат от своите къщи

и потънат във мрака без страх,

а съседското куче се мръщи

и сънува, че тича след тях,

зажълтели листа щом отпусне

всяко мило квартално дърво,

пътищата останат ли пусти,

всеки легне ли в свойто легло

и присветнат ли крехки телцата

на малките нощни светулки,

щом в градините, между цветята,

щурците подхванат цигулки,

щом изпълни се с нощна омая,

всеки ъгъл на спящия град,

някъде, в нечия мрачна стая,

някой призрачен мой непознат

се усмихва, загледан в звездите

и прощава на трудния ден,

после тихичко драсва кибрита,

пали свещ и присяда смирен

над мастилото и над писеца,

над познатия свой празен лист

и навън зазвучава дъждецът,

духва вятър, прохладен и чист

всички улични лампи се палят,

литват прилепи, литват мухи,

часовете пробягват, изгарят

по часовниковите стрелки,

а пък той сякаш не забелязва

и остава спокоен и тих,
а Луната... Луната залязва

над завършения негов стих.

В трето лице

Тя говори на сън и мечтае
да бъде напълно различна.
Дъжд и вятър е. Буря е. Тя е
и някак си зверски първична.
Често пъти преследва сезони
и се влюбва до болка, до страх.
Но понякога, щом ги догони,
тя разбира, че не е за тях.
Случва се да се чувства ранима
и да иска да бъде сама.
И да иска когато е зима,
някой да доведе пролетта.
Но това отминава и сякаш
после никога не е било.
И се втурва лудешки след всяка
своя малка секунда живот.
Тича боса по лунни пътеки,
рисува звезди по тавана.
И усмихва се просто на всеки
без нужда от знак и покана.
Вярва в разни абсурди и връща
изхвърлени миди в морето.
Сменя сто пъти своята къща,
търсейки дом за сърцето си.
Но накрая отново преплита
двете свои студени ръце.
И самотна, затихнала, скрита
пише себе си в трето лице... 

Днеска...

Днеска ми е улично-дъждовно
и ми липсват книгопродавачите.
И ми е ужасно безлюбовно,
и не забелязвам минувачите.
Днеска ми е булевардно сиво
и ми липсват силно листопадите.
Не че лятото не е красиво,
просто в мен е есен. И площадите
днеска ми изглеждат натъжени
- няма им ги гълъбите, може би.
Цигуларите им уморени
песните за утре са отложили.
Днеска тротоарните чадъри
ми напомнят на бурепредвестници.
И си мисля само за кахъри
и я няма будката за вестници.
Днеска сякаш даже и трамвая
не е жълт. И просто не е същият.
И градът се прави на потаен,
а пък аз не му харесвам къщите.
Днеска в мене няма капка лято
и ми липсват уличните кучета.
И ще съм такава докогато
есента остане в мен заключена.

Ей така...

Той е бира в онзи край на бара.
Тя пък е мартини със черешка.
Малко след това под светофара
двамата се срещат по погрешка.

Тя върви със котешка походка,
а пък той се е подпрял на стълба.
Светлината е вечерно кротка
и небрежно локвите изпълва.

Той си хвърля фаса до стената,
тя повдига мигли, после вежда.
Две очи се срещат в тишината
и нещата просто се подреждат.

Случва се...

Нямам нищо общо със морето.
Цялата съм като планина.
Мислите ми са като дървета,
сплели клони в мека синева.
Чувствата ми са същински птици
- ту разперват с вятъра криле,
ту замлъкват с клюмнали главици.
Чувства – диви, бягащи коне...

Става все така, че щом съм тъжна,
завалявам. Скривам се в пръстта.
Разгневя ли се съм белоснежна
и лавинно пращам в пропастта.
Ала щом над мен изгрее слънце
се подсещам, че съм планина.
И започвам зрънце подир зрънце
да пониквам пак. И да цъфтя.

Нямам нищо общо със морето,
тъй като съм тиха. И сама.
Щом мъгла се спусне над полето,
аз съм в нея. Но съм и роса.
Пък морето просто се разплисква
със вълни по нови брегове.
Но понякога ми се приисква
за момент и аз да съм море.

Ето как стоят нещата

В календара ще цари Април,
докато се сетя, че е Юни.
Моят свят се е занемарил
и си правя нов с въздушни кули.
А пък ти ме гледаш с две очи,
от които хем ми става смешно,
хем плачевно. И ми се мълчи.
Тъй като за теб това е грешно
и е време да се променя.
Да си стъпя здраво на краката,
да престана вече да летя
и да схвана „как стоят нещата”
в истинския свят. Да видя теб
- осъзнат, пораснал, следващ цели...
А пък аз, какво... Едно дете,
вярващо във врели-некипели.

Но признавам (малко ме боли),
ала вероятно ще спечелиш.
Някой ден във моите очи
и една мечта не ще намериш.
Но сега кажи ми, в твоя свят
виждаш ли лицето на луната?
И отглеждал ли си на инат,
бурени в саксията с цветята?
Смял ли си се някога насън
и ловил ли си с уста снежинки?
Вслушвал ли си се в камбанен звън?
И четирилистни детелинки
отклониха ли поне веднъж
твоя път? Забързан, устремен
и покрит със сивота надлъж.
Вярно е, не можеш да си мен...

Аз живея още във Април
и съвсем не бързам да порасна.
Всеки старец ми се вижда мил,
всяка нова приказка прекрасна.
А пък ти ме гледаш с две очи,
от които хем ми става смешно,
хем плачевно. И ми се мълчи.
Тъй като за мен това е грешно,
но не искам да те променя.
Стой си здраво стъпил на краката,
щом не вярваш в своите крила
и не схващаш как стоят нещата
в моя свят. Където и без теб
ще съм пълна с врели-некипели.
А пък ти – ядосано дете,
стиснало внушените му цели.