Ако имах глас...

Неотдавна ти измислих песен,
после осъзнах, че нямам глас.
Заприличах дяволски на есен
и валях, валях, валях над нас.
От тогава мина само вечност,
от която всеки мой нов ден
бе частица от една далечност,
стелеща се между теб и мен.
И не исках, Боже, как не исках
да заглъхне в мене песента.
Колко много пъти я преписвах
- стари думи в нова тишина.
И сега е късно, твърде късно,
стихва бавно песента за нас.
Щеше да е толкова по-лесно
Ако... само ако имах глас...

Той...

Той събира в шапката си кестени
и разказва приказки на птиците.
Спомените му са поразместени,
но пък има две луни в зениците.
Често скита сам, избягва хората,
предпочита кучета-бездомници.
Вечер, щом налегне го умората
спи във корените на вековници.
И не мисли никога за времето,
в песните му има само есени.
Сутрин се усмихва на жуженето
на пчели по вятъра понесени.
По душа е облак, буреносен, сив,
водопадно дълги са косите му.
И се чувства силен и напълно жив
щом дъждът се спусне по страните му.
Сякаш син на Пан и на Триликата,
но дори не знае имената им.
Дъжд, мъгла и вятърът в тръстиките
- всички те са негови побратими.
И не иска дом, не иска собствен кът,
душата му препуска волна, гола.
Но умира... Да, умира всеки път,
щом види пън бил някога топола.
И сънува цъфнали дърветата
на отминалите свои пролети.
Ниви, задушени под паветата
и мечти умрели в първи полети.
Но се връща да разпръсне листите,
да танцува... С две луни в зениците.
Закачил на клон страха си, мислите,
да измисли приказка за птиците.

---

Ако някога попиташ защо...

Защото понякога вятърът плаче
за птичите загубени пера.
А времето измъчено се влачи
и утрото потъва в тишина.
Защото днес душата ми е каша
от чувства похабени, разпилени.
Вече няма начин да разреша
всичките си сплетени вселени.
Защото те измислях всяка вечер
в онзи сън, осъден на несбъдване.
И понеже мисля си, че вече
идва крайно време за разсъмване.
Защото има мигове, които
в мислите завинаги остават.
А съдбите ни не се преплитат
- много улици не се познават.
И защото аз веднъж те срещнах,
ала ти... Така и не разбра,
че от онзи миг за теб се сещам
всяка нощ, остана ли сама.

На обратно

Помълчи. Сега не чувам нищо,
освен онази стихваща мелодия,
галеща ума ми някак скришно,
пълнеща безчетни междуредия.
Остани във онзи нежен спомен
за едно несбъднато мечтание
за любов, изчезнала без помен
- незаслуженото наказание...
Поплачи за сетен път в очите ми,
тъй като те виждам за последно.
Точно тук, на гроба на мечтите ми
ще се разделим... Така е редно.
И помни, че аз не съжалявам
и за миг. Желах те необятно.
Тръгвам. Имам път да изминавам,
ала не към теб, а на обратно.

Някъде отвъд

Седмото небе ми е познато,
заведи ме някъде… Отвъд.
Там, където даже и през лятото
снежинките отказват да умрат.
Разходи ме тайно по дъгата,
откъсни ми облак. От дъждовните.
Изгради ми стълба до Луната
и ми дай жълтурчета за джобни.
Не започвай никога да казваш,
че дошло е време да порасна
- всичките мечти, които пазя,
ще започнат бавно да угасват.
Подари ми сън. Една измама,
от онези за преди събуждане.
Обещай ми в него да сме двама,
като спомен от едно прераждане.
Татуирай в мислите ми образа
на една усмихната Неделя.
Забрави часовника, прогнозите...
Нека нищо да не ни разделя.
Примири се, че съм нескопосана,
ако искаш – поживей в ума ми.
И стани ми тайна. Моя собствена,
съчинена без излишни думи.
Остави ме да съм непозната
и ме срещай все за първи път.
Седмото небе е под краката ми,
заведи ме някъде... Отвъд.

Не казвай на звездите!

Понякога сребристата Селена
тихичко се скрива във очите ми.
Остава там, красива и смирена
и се наслаждава на мечтите ми.
А Уран, самотен, гледа гневно
и изпраща всичките си облаци
да я търсят някъде... Из него.
И звездите пита за подробности.
Но звездите нищичко не знаят
и мълчат, загледани във Гея.
А пък тя, усмихната, си трае,
докато ме слуша как си пея.
И Уран, помръкнал и ядосан,
се оплаква и вали в косите ми.
Но, нали все гледа от високо,
няма да я види във очите ми.
А Селена чака да изчезне
онзи гняв. Уран да го надвие.
За да може тихо да излезне
и в прегръдките му да се свие.

Не е честно!

Какво? Кога пристигна този жълт Април?!
Отдавна ли? Нима снегът ми се е скрил?!
Някой във небето ми посял е незабравки.
Та това е чудо! Що за пролетни прищявки!
Елхите ми ги няма, нито скрежните стъкла!
Сега на тяхно място – насекоми... И цветя.
А мъглата? Вятърът? Къде са ми висулките?
Чакам обяснение! Защо са тук светулките?
Акации, жълтурчета... А снежните човеци?!
Разберете – аз съм още с шал и ръкавици.
Как така е слънчево? Къде е Февруари?
А полята бели кой покри със минзухари?
Тази моя Зима... Как можа да отпътува...
Ей така, внезапно, без да спре да се сбогува.
Такива са сезоните ми – щом в един се влюбя
Оттегля се... И връща се... Когато друг загубя...