Някъде отвъд

Седмото небе ми е познато,
заведи ме някъде… Отвъд.
Там, където даже и през лятото
снежинките отказват да умрат.
Разходи ме тайно по дъгата,
откъсни ми облак. От дъждовните.
Изгради ми стълба до Луната
и ми дай жълтурчета за джобни.
Не започвай никога да казваш,
че дошло е време да порасна
- всичките мечти, които пазя,
ще започнат бавно да угасват.
Подари ми сън. Една измама,
от онези за преди събуждане.
Обещай ми в него да сме двама,
като спомен от едно прераждане.
Татуирай в мислите ми образа
на една усмихната Неделя.
Забрави часовника, прогнозите...
Нека нищо да не ни разделя.
Примири се, че съм нескопосана,
ако искаш – поживей в ума ми.
И стани ми тайна. Моя собствена,
съчинена без излишни думи.
Остави ме да съм непозната
и ме срещай все за първи път.
Седмото небе е под краката ми,
заведи ме някъде... Отвъд.

Не казвай на звездите!

Понякога сребристата Селена
тихичко се скрива във очите ми.
Остава там, красива и смирена
и се наслаждава на мечтите ми.
А Уран, самотен, гледа гневно
и изпраща всичките си облаци
да я търсят някъде... Из него.
И звездите пита за подробности.
Но звездите нищичко не знаят
и мълчат, загледани във Гея.
А пък тя, усмихната, си трае,
докато ме слуша как си пея.
И Уран, помръкнал и ядосан,
се оплаква и вали в косите ми.
Но, нали все гледа от високо,
няма да я види във очите ми.
А Селена чака да изчезне
онзи гняв. Уран да го надвие.
За да може тихо да излезне
и в прегръдките му да се свие.

Не е честно!

Какво? Кога пристигна този жълт Април?!
Отдавна ли? Нима снегът ми се е скрил?!
Някой във небето ми посял е незабравки.
Та това е чудо! Що за пролетни прищявки!
Елхите ми ги няма, нито скрежните стъкла!
Сега на тяхно място – насекоми... И цветя.
А мъглата? Вятърът? Къде са ми висулките?
Чакам обяснение! Защо са тук светулките?
Акации, жълтурчета... А снежните човеци?!
Разберете – аз съм още с шал и ръкавици.
Как така е слънчево? Къде е Февруари?
А полята бели кой покри със минзухари?
Тази моя Зима... Как можа да отпътува...
Ей така, внезапно, без да спре да се сбогува.
Такива са сезоните ми – щом в един се влюбя
Оттегля се... И връща се... Когато друг загубя...

Понякога...

Понякога небето се разчувства
и започва тайно да ръми.
С крехките си пръсти то поръсва
по покривите хиляди звезди.
И в тези дни е много, много тихо,
сякаш градовете са заспали.
Вятърът, измокрен, духа плахо,
в клоните присяда и ги гали.
Слънцето, досущ монетка бяла,
се подава доста срамежливо.
Облак, дим, дори мъглата вяла
се сближават някак услужливо
Птиците, разрошени и смешни,
си писукат нещо помежду си.
В липсата на ведрите им песни,
утрото е сиво... И се муси.
И във цялото дъждовно тайнство,
никой нищичко не забелязва
- чакал своя миг почти безкрайно,
стрък трева в земята се показва.

Но това е тайна...

Имам точно четири будилника,
но не ставам никога навреме.
Някъде дълбоко из хладилника
пазя торта с вкус на хризантеми.
Имам две магьоснически шапки
и една рисунка на кентавър.
Под прозореца ми раснат шипки,
въпреки, че посадих си лавър.
Имам, имам... Жаба кекерица!
И една гора, в която скитам.
Също стара книга без корици,
караща ме да я препрочитам.
Имам си една градина с рози,
и едно вълшебно огледало.
Черен дявол, който все ме пази,
от това, което му се щяло.
Имам и една надгробна плоча,
на която всеки ден закусвам.
Малък хълм, оградка и поточе,
във което лодките си пускам.
Имам синя рокля от коприна,
щом я сложа всичко оживява.
На тавана имам два гоблина,
дето често ми напакостяват.
Имам флейта, арфа и пиано,
също две нацупени цигулки.
Бял петел на лявото си рамо
и фенер – колибка за светулки.
Имам си и няколко комара,
да ви кажа – храня ги редовно.
Къща на дърво, ужасно стара
и змия, но тя не е отровна.
Имам куп невидими приятели,
те не знаят липсата на време.
Глупчото, Поета и Мечтателя,
а и всички те живеят в мене.
Имам поглед в който се разлиства
изгревът на утрото ми бледо.
Имам някой, който ме измисля,
а в замяна аз измислям него.

Писмо без адрес

Пиша ти с надежда да ми мине
трайното усещане за празнота.
Но зная, тези думи ще загинат
и то от собствената ми ръка...

Пиша ти, защото се страхувам
да ти кажа всичко във очите.
И до днес аз още се преструвам,
че унищожила съм следите ти.

Пиша ти, но не е нищо важно,
вероятно... губене на време.
Времето, в което ми е тъжно
и в което мислите са бреме.

Пиша ти с най-бедните си думи,
тъй като във мен е твърде сиво.
Тъй-като мъглата във ума ми
не създава нищо по-красиво...

Пиша ти, защото в самотата
всяка моя мисъл те довежда.
И защото всъщност аз самата
си скроих от теб една надежда. 
                                             

Утрото е толкова привично

          Утрото е толкова привично,
          стихнало под шепа светлина.
И не носи нищо по-различно
в повея на чуждите слова...
Сякаш няма сили за промяна,
не долавя същността на дните.
И секундите пропадат в яма,
губейки завинаги следите си.
           А сезоните се сменят още...
           А сезоните се сменят още,
губейки завинаги следите си.
И секундите пропадат в яма,
не долавят същността на дните.
Сякаш няма сили за промяна
в повея на чуждите слова...
Те не носят нищо по-различно.
           Стихнало под шепа светлина,
           утрото е толкова привично...