Днеска...

Днеска ми е улично-дъждовно
и ми липсват книгопродавачите.
И ми е ужасно безлюбовно,
и не забелязвам минувачите.
Днеска ми е булевардно сиво
и ми липсват силно листопадите.
Не че лятото не е красиво,
просто в мен е есен. И площадите
днеска ми изглеждат натъжени
- няма им ги гълъбите, може би.
Цигуларите им уморени
песните за утре са отложили.
Днеска тротоарните чадъри
ми напомнят на бурепредвестници.
И си мисля само за кахъри
и я няма будката за вестници.
Днеска сякаш даже и трамвая
не е жълт. И просто не е същият.
И градът се прави на потаен,
а пък аз не му харесвам къщите.
Днеска в мене няма капка лято
и ми липсват уличните кучета.
И ще съм такава докогато
есента остане в мен заключена.

Ей така...

Той е бира в онзи край на бара.
Тя пък е мартини със черешка.
Малко след това под светофара
двамата се срещат по погрешка.

Тя върви със котешка походка,
а пък той се е подпрял на стълба.
Светлината е вечерно кротка
и небрежно локвите изпълва.

Той си хвърля фаса до стената,
тя повдига мигли, после вежда.
Две очи се срещат в тишината
и нещата просто се подреждат.

Случва се...

Нямам нищо общо със морето.
Цялата съм като планина.
Мислите ми са като дървета,
сплели клони в мека синева.
Чувствата ми са същински птици
- ту разперват с вятъра криле,
ту замлъкват с клюмнали главици.
Чувства – диви, бягащи коне...

Става все така, че щом съм тъжна,
завалявам. Скривам се в пръстта.
Разгневя ли се съм белоснежна
и лавинно пращам в пропастта.
Ала щом над мен изгрее слънце
се подсещам, че съм планина.
И започвам зрънце подир зрънце
да пониквам пак. И да цъфтя.

Нямам нищо общо със морето,
тъй като съм тиха. И сама.
Щом мъгла се спусне над полето,
аз съм в нея. Но съм и роса.
Пък морето просто се разплисква
със вълни по нови брегове.
Но понякога ми се приисква
за момент и аз да съм море.

Ето как стоят нещата

В календара ще цари Април,
докато се сетя, че е Юни.
Моят свят се е занемарил
и си правя нов с въздушни кули.
А пък ти ме гледаш с две очи,
от които хем ми става смешно,
хем плачевно. И ми се мълчи.
Тъй като за теб това е грешно
и е време да се променя.
Да си стъпя здраво на краката,
да престана вече да летя
и да схвана „как стоят нещата”
в истинския свят. Да видя теб
- осъзнат, пораснал, следващ цели...
А пък аз, какво... Едно дете,
вярващо във врели-некипели.

Но признавам (малко ме боли),
ала вероятно ще спечелиш.
Някой ден във моите очи
и една мечта не ще намериш.
Но сега кажи ми, в твоя свят
виждаш ли лицето на луната?
И отглеждал ли си на инат,
бурени в саксията с цветята?
Смял ли си се някога насън
и ловил ли си с уста снежинки?
Вслушвал ли си се в камбанен звън?
И четирилистни детелинки
отклониха ли поне веднъж
твоя път? Забързан, устремен
и покрит със сивота надлъж.
Вярно е, не можеш да си мен...

Аз живея още във Април
и съвсем не бързам да порасна.
Всеки старец ми се вижда мил,
всяка нова приказка прекрасна.
А пък ти ме гледаш с две очи,
от които хем ми става смешно,
хем плачевно. И ми се мълчи.
Тъй като за мен това е грешно,
но не искам да те променя.
Стой си здраво стъпил на краката,
щом не вярваш в своите крила
и не схващаш как стоят нещата
в моя свят. Където и без теб
ще съм пълна с врели-некипели.
А пък ти – ядосано дете,
стиснало внушените му цели.

Белият лист

Днес гледам белия лист,
питам се... Не е ли той
стих, ненаписан и чист?
Без думи, без глас. Покой.
Не е ли някога бил
стискан в ръка на поет?
Не е ли даже по-мил
от песен? Не е ли куплет
от нечий химн? От мечта
по-силна от всяка реч.
Не е ли той тишина?
Усмивка. А може би плач.
Не е ли скрил в свойта шир
нечия тайна молба?
Ярост? А може би мир.
Не е ли той светлина?
Не е ли чул нечии смях,
или любов непризната
крие във себе си. Страх?
Не е ли като душата?
Или е бяло поле,
чакащо своята пролет?
Може би светло небе
с думи готови за полет.
Не е ли плътна стена
мисли стаени прикрила?
Или пък нежна ръка
нечии сълзи попила...
Люлка за нова идея
или умряла надежда.
Като просторна алея
хиляди мисли повежда,
а бял остава. В покой.
Така недокоснат и чист.
Но не и празен. Порой
от чувства е белият лист.

Ако имах глас...

Неотдавна ти измислих песен,
после осъзнах, че нямам глас.
Заприличах дяволски на есен
и валях, валях, валях над нас.
От тогава мина само вечност,
от която всеки мой нов ден
бе частица от една далечност,
стелеща се между теб и мен.
И не исках, Боже, как не исках
да заглъхне в мене песента.
Колко много пъти я преписвах
- стари думи в нова тишина.
И сега е късно, твърде късно,
стихва бавно песента за нас.
Щеше да е толкова по-лесно
Ако... само ако имах глас...

Той...

Той събира в шапката си кестени
и разказва приказки на птиците.
Спомените му са поразместени,
но пък има две луни в зениците.
Често скита сам, избягва хората,
предпочита кучета-бездомници.
Вечер, щом налегне го умората
спи във корените на вековници.
И не мисли никога за времето,
в песните му има само есени.
Сутрин се усмихва на жуженето
на пчели по вятъра понесени.
По душа е облак, буреносен, сив,
водопадно дълги са косите му.
И се чувства силен и напълно жив
щом дъждът се спусне по страните му.
Сякаш син на Пан и на Триликата,
но дори не знае имената им.
Дъжд, мъгла и вятърът в тръстиките
- всички те са негови побратими.
И не иска дом, не иска собствен кът,
душата му препуска волна, гола.
Но умира... Да, умира всеки път,
щом види пън бил някога топола.
И сънува цъфнали дърветата
на отминалите свои пролети.
Ниви, задушени под паветата
и мечти умрели в първи полети.
Но се връща да разпръсне листите,
да танцува... С две луни в зениците.
Закачил на клон страха си, мислите,
да измисли приказка за птиците.

---