Ето как стоят нещата

В календара ще цари Април,
докато се сетя, че е Юни.
Моят свят се е занемарил
и си правя нов с въздушни кули.
А пък ти ме гледаш с две очи,
от които хем ми става смешно,
хем плачевно. И ми се мълчи.
Тъй като за теб това е грешно
и е време да се променя.
Да си стъпя здраво на краката,
да престана вече да летя
и да схвана „как стоят нещата”
в истинския свят. Да видя теб
- осъзнат, пораснал, следващ цели...
А пък аз, какво... Едно дете,
вярващо във врели-некипели.

Но признавам (малко ме боли),
ала вероятно ще спечелиш.
Някой ден във моите очи
и една мечта не ще намериш.
Но сега кажи ми, в твоя свят
виждаш ли лицето на луната?
И отглеждал ли си на инат,
бурени в саксията с цветята?
Смял ли си се някога насън
и ловил ли си с уста снежинки?
Вслушвал ли си се в камбанен звън?
И четирилистни детелинки
отклониха ли поне веднъж
твоя път? Забързан, устремен
и покрит със сивота надлъж.
Вярно е, не можеш да си мен...

Аз живея още във Април
и съвсем не бързам да порасна.
Всеки старец ми се вижда мил,
всяка нова приказка прекрасна.
А пък ти ме гледаш с две очи,
от които хем ми става смешно,
хем плачевно. И ми се мълчи.
Тъй като за мен това е грешно,
но не искам да те променя.
Стой си здраво стъпил на краката,
щом не вярваш в своите крила
и не схващаш как стоят нещата
в моя свят. Където и без теб
ще съм пълна с врели-некипели.
А пък ти – ядосано дете,
стиснало внушените му цели.

Белият лист

Днес гледам белия лист,
питам се... Не е ли той
стих, ненаписан и чист?
Без думи, без глас. Покой.
Не е ли някога бил
стискан в ръка на поет?
Не е ли даже по-мил
от песен? Не е ли куплет
от нечий химн? От мечта
по-силна от всяка реч.
Не е ли той тишина?
Усмивка. А може би плач.
Не е ли скрил в свойта шир
нечия тайна молба?
Ярост? А може би мир.
Не е ли той светлина?
Не е ли чул нечии смях,
или любов непризната
крие във себе си. Страх?
Не е ли като душата?
Или е бяло поле,
чакащо своята пролет?
Може би светло небе
с думи готови за полет.
Не е ли плътна стена
мисли стаени прикрила?
Или пък нежна ръка
нечии сълзи попила...
Люлка за нова идея
или умряла надежда.
Като просторна алея
хиляди мисли повежда,
а бял остава. В покой.
Така недокоснат и чист.
Но не и празен. Порой
от чувства е белият лист.

Ако имах глас...

Неотдавна ти измислих песен,
после осъзнах, че нямам глас.
Заприличах дяволски на есен
и валях, валях, валях над нас.
От тогава мина само вечност,
от която всеки мой нов ден
бе частица от една далечност,
стелеща се между теб и мен.
И не исках, Боже, как не исках
да заглъхне в мене песента.
Колко много пъти я преписвах
- стари думи в нова тишина.
И сега е късно, твърде късно,
стихва бавно песента за нас.
Щеше да е толкова по-лесно
Ако... само ако имах глас...

Той...

Той събира в шапката си кестени
и разказва приказки на птиците.
Спомените му са поразместени,
но пък има две луни в зениците.
Често скита сам, избягва хората,
предпочита кучета-бездомници.
Вечер, щом налегне го умората
спи във корените на вековници.
И не мисли никога за времето,
в песните му има само есени.
Сутрин се усмихва на жуженето
на пчели по вятъра понесени.
По душа е облак, буреносен, сив,
водопадно дълги са косите му.
И се чувства силен и напълно жив
щом дъждът се спусне по страните му.
Сякаш син на Пан и на Триликата,
но дори не знае имената им.
Дъжд, мъгла и вятърът в тръстиките
- всички те са негови побратими.
И не иска дом, не иска собствен кът,
душата му препуска волна, гола.
Но умира... Да, умира всеки път,
щом види пън бил някога топола.
И сънува цъфнали дърветата
на отминалите свои пролети.
Ниви, задушени под паветата
и мечти умрели в първи полети.
Но се връща да разпръсне листите,
да танцува... С две луни в зениците.
Закачил на клон страха си, мислите,
да измисли приказка за птиците.

---

Ако някога попиташ защо...

Защото понякога вятърът плаче
за птичите загубени пера.
А времето измъчено се влачи
и утрото потъва в тишина.
Защото днес душата ми е каша
от чувства похабени, разпилени.
Вече няма начин да разреша
всичките си сплетени вселени.
Защото те измислях всяка вечер
в онзи сън, осъден на несбъдване.
И понеже мисля си, че вече
идва крайно време за разсъмване.
Защото има мигове, които
в мислите завинаги остават.
А съдбите ни не се преплитат
- много улици не се познават.
И защото аз веднъж те срещнах,
ала ти... Така и не разбра,
че от онзи миг за теб се сещам
всяка нощ, остана ли сама.

На обратно

Помълчи. Сега не чувам нищо,
освен онази стихваща мелодия,
галеща ума ми някак скришно,
пълнеща безчетни междуредия.
Остани във онзи нежен спомен
за едно несбъднато мечтание
за любов, изчезнала без помен
- незаслуженото наказание...
Поплачи за сетен път в очите ми,
тъй като те виждам за последно.
Точно тук, на гроба на мечтите ми
ще се разделим... Така е редно.
И помни, че аз не съжалявам
и за миг. Желах те необятно.
Тръгвам. Имам път да изминавам,
ала не към теб, а на обратно.

Някъде отвъд

Седмото небе ми е познато,
заведи ме някъде… Отвъд.
Там, където даже и през лятото
снежинките отказват да умрат.
Разходи ме тайно по дъгата,
откъсни ми облак. От дъждовните.
Изгради ми стълба до Луната
и ми дай жълтурчета за джобни.
Не започвай никога да казваш,
че дошло е време да порасна
- всичките мечти, които пазя,
ще започнат бавно да угасват.
Подари ми сън. Една измама,
от онези за преди събуждане.
Обещай ми в него да сме двама,
като спомен от едно прераждане.
Татуирай в мислите ми образа
на една усмихната Неделя.
Забрави часовника, прогнозите...
Нека нищо да не ни разделя.
Примири се, че съм нескопосана,
ако искаш – поживей в ума ми.
И стани ми тайна. Моя собствена,
съчинена без излишни думи.
Остави ме да съм непозната
и ме срещай все за първи път.
Седмото небе е под краката ми,
заведи ме някъде... Отвъд.