Но това е тайна...

Имам точно четири будилника,
но не ставам никога навреме.
Някъде дълбоко из хладилника
пазя торта с вкус на хризантеми.
Имам две магьоснически шапки
и една рисунка на кентавър.
Под прозореца ми раснат шипки,
въпреки, че посадих си лавър.
Имам, имам... Жаба кекерица!
И една гора, в която скитам.
Също стара книга без корици,
караща ме да я препрочитам.
Имам си една градина с рози,
и едно вълшебно огледало.
Черен дявол, който все ме пази,
от това, което му се щяло.
Имам и една надгробна плоча,
на която всеки ден закусвам.
Малък хълм, оградка и поточе,
във което лодките си пускам.
Имам синя рокля от коприна,
щом я сложа всичко оживява.
На тавана имам два гоблина,
дето често ми напакостяват.
Имам флейта, арфа и пиано,
също две нацупени цигулки.
Бял петел на лявото си рамо
и фенер – колибка за светулки.
Имам си и няколко комара,
да ви кажа – храня ги редовно.
Къща на дърво, ужасно стара
и змия, но тя не е отровна.
Имам куп невидими приятели,
те не знаят липсата на време.
Глупчото, Поета и Мечтателя,
а и всички те живеят в мене.
Имам поглед в който се разлиства
изгревът на утрото ми бледо.
Имам някой, който ме измисля,
а в замяна аз измислям него.

Писмо без адрес

Пиша ти с надежда да ми мине
трайното усещане за празнота.
Но зная, тези думи ще загинат
и то от собствената ми ръка...

Пиша ти, защото се страхувам
да ти кажа всичко във очите.
И до днес аз още се преструвам,
че унищожила съм следите ти.

Пиша ти, но не е нищо важно,
вероятно... губене на време.
Времето, в което ми е тъжно
и в което мислите са бреме.

Пиша ти с най-бедните си думи,
тъй като във мен е твърде сиво.
Тъй-като мъглата във ума ми
не създава нищо по-красиво...

Пиша ти, защото в самотата
всяка моя мисъл те довежда.
И защото всъщност аз самата
си скроих от теб една надежда. 
                                             

Утрото е толкова привично

          Утрото е толкова привично,
          стихнало под шепа светлина.
И не носи нищо по-различно
в повея на чуждите слова...
Сякаш няма сили за промяна,
не долавя същността на дните.
И секундите пропадат в яма,
губейки завинаги следите си.
           А сезоните се сменят още...
           А сезоните се сменят още,
губейки завинаги следите си.
И секундите пропадат в яма,
не долавят същността на дните.
Сякаш няма сили за промяна
в повея на чуждите слова...
Те не носят нищо по-различно.
           Стихнало под шепа светлина,
           утрото е толкова привично...

А ти дори не знаеш...

И днес отново те имам,
разбира се само в съня си.
Виновен за хиляди рими,
ти палиш ме само с дъха си.
Дали имам смелост – едва ли.
когато те видя блокирам.
А после когато те нямам
се губя в мен и не разбирам
как може да ме притежаваш
без сила, без даже да знаеш.
И гоня те, но продължаваш
да бъдеш тук и да нехаеш,
че вътре в мен нещо се къса,
всеки път щом те погледна.
А аз пак те търся в ума си
и виждам те, уж за последно.
Кълна се, че ще те забравя,
а после обзема ме страх,
че може би ще го направя
- надежди превърнати в прах.
Как бих могла да ти кажа,
че си до мен постоянно?
Знам, че ако ти разкажа
ще прозвучи някак странно.
И... днес отново те имам,
разбира се само в съня си.
И в хилядите нови рими.
И в сенките... И във страха си.

В пепелта не поникват цветя

 

И след всички общи залези
днес сме двама непознати.
Нежността разтваря белези,
буди спомени, чувства сакати.
И е късно за ново начало,
в пепелта не поникват цветя.
Но сърцето ми още е цяло
затова не протягай ръка...
И сведи тези черни очи,
не желая да виждам вината им.
Твоите закъснели сълзи
няма днес да попие ръката ми.
И не искай, не искай от мен
позволение да ме прегърнеш.
Размени вечността ни за ден
и за ден искаш да си я върнеш.
И когато повдигнеш глава,
аз ще бъда безкрайно далече.
Но недей търси мойта следа,
тя бледнее на пътя ти вече.
И недей, не, недей топла длан,
да допираш в страната ми тежко.
Тръгвайки аз ще спра да ти дам
единствено моята прошка.

 

 

Всичко свършва на разсъмване

В някои нощи витаят вълшебства,
тихо се вмъкват в съня и те будят.
Вятърът стихва и сякаш нашепва,
че в теб живеят безброй пеперуди.

Луната сияйно ти праща усмивки
и те приканва да следваш звездите.
Ти се измъкваш от всички завивки
и тръгваш, припомнил мечтите си.

Виждаш, че пътят е толкова лесен
- вярваш, че имаш криле и летиш.
Чувстваш се лек, почти като песен,
сякаш си в сън, макар да не спиш.

В някои нощи витаят вълшебства,
влизат в теб малко след стъмване.
Ала накрая се скриват, изчезват,
забравяш за тях на разсъмване...

Вечер с небе от циклами

Спомням си вечер с небе от циклами,
песни на южни, зюмбюлени ветри.
Странния миг, в който сякаш света ми
сви се, стопи се отвъд всички спектри.

И сякаш времето кротко изчакваше
докато ти събереш смелостта си.
А пък небето над нас не помръкваше,
в залез от огън посрещна нощта си.

Вятърът тихо разнасяше спомени,
как си мечтаех за мен да ти шепне...
А пък минутите спрели, негонени
сякаш намекваха "тръгвай най-сетне"

Помниш ли вечер с небе от циклами,
погледи първи един във друг спряхме.
Онзи миг, в който ти влезе в света ми
- макар непознати си принадлежахме.