Мъртви птици

Тя ще има вечно мъртви птици
в двете свои ледени ръце.
Във замръзналите им зеници
сетен спомен – нейното лице.
Ще ги гали, тихо ще подрежда
техните разрошени пера.
И ще плаче, и ще се оглежда
за закътано парче земя.

После ще опитва да забрави
как ги е намирала в калта.
Без да знае как да го направи
ще мечтае да смени града.
Да отиде някъде далече,
да отиде някъде на юг.
Да забрави птиците и вече
да е другаде и с някой друг.

Да успее някак да измами
себе си, че може да лети.
Неспособна пак да се нарами
с мъртви птици с ледени очи.
Само че едва открила пътя,
тя ще спира, тиха и сама.
Ще намира както всички пъти
мъртва птица в своите крака. 

След като прегръдката ни свърши...

Пада вечер и във мен прониква
една позната призрачна тъга...
Ти мълчиш и просто се усмихваш
с най-тъжната усмивка на света.
Аз мълча, загледана в безкрая
на един повехнал нощен спомен.
И вървя по него, чак до края,
а светът започва да се рони...
Пада пепел... пада на талази
от тавана – пепел на парцали.
Колко дълго още ще запазим,
все безчувствени и отмаляли,
сплетени в отпусната верига,
своите ръце, така студени?
Сякаш нещо просто не достига
или сме безкрайно променени...
Сякаш между нас се е отворил
трап. И аз съм тук, а ти отсреща.
И във времето се е разтворил
споменът за първата ни среща.
Пак до теб, но не и в твойта мисъл,
пак до мен, но и така далечен...
Думите горят, изгубват смисъл,
няма нужда от прощални речи.
Аз - замряло цвете във саксия,
ти пък звяр, оплетен във вериги.
Любовта – затихнала стихия...
Пръстите ми... време е... пусни ги.
Аз ще помня, че си ме обичал,
ти ще знаеш, че си бил обичан.
Никой никога не е отричал
любовта ни... ала тя изтича.
Ставаш, молиш ме да те прегърна,
за последно. Всичко ще се скърши...
Тръгваш. Тръгвам. Няма да се върна.
След като прегръдката ни свърши.

Всъщност винаги...

Понякога обмислям  да си тръгна
и да те видя става неотложно.
Да те обичам е ужасно трудно,
да ме обичаш - просто невъзможно.

Понякога не искам да те слушам,
ей богу, не разбираш, само спориш.
Правя ти напук и съм намусена,
а ти въобще не спираш да говориш.

Понякога ми става адски смешно,
когато виждам колко си ядосан.
Не схващаш или ме разбираш грешно
и всичко между нас виси на косъм.

Понякога не искам нищо друго,
освен да си мълча и да те гледам.
И те обичам много, много, много,
а ти не забелязваш до последно.

Понякога ти казвам да изчезнеш,
а ти оставаш, за да ме прегърнеш.
Но истината е, че, щом излезнеш,
не мога да дочакам да се върнеш.

За дъждът и момичето

Днес е просто някаква си сряда
и дъждът съвсем не е магичен.
Прави всичко сиво, а и страда
(тайно), заради едно момиче.
За очите й иззад стъклото
и за нощния й мокър бяг...
Тих и тъжен е дъждът, защото
си мечтае да я види пак.
А пък тя е накъде, далече
и танцува с други дъждове.
И дъждът, отчаян и обречен,
два дни вече кани се да спре.
Пита вятъра какво да прави,
пита облаците и мъглата...
И се чуди как да я забрави
и забрави ли го тя самата?
После се подсеща, че е сряда
(срядите не носят чудеса)
Тъжен до прозореца й сяда
и заспива... в нейната ръка.



Нощен стих

Често вечер, когато се тресне
и последната входна врата
и когато във мрака проблесне
острие – част от тънка луна,
щом угасне съвсем обичайно
и последното жълто стъкло
и когато небрежно, нехайно,
котки със или без потекло
заизлизат от своите къщи

и потънат във мрака без страх,

а съседското куче се мръщи

и сънува, че тича след тях,

зажълтели листа щом отпусне

всяко мило квартално дърво,

пътищата останат ли пусти,

всеки легне ли в свойто легло

и присветнат ли крехки телцата

на малките нощни светулки,

щом в градините, между цветята,

щурците подхванат цигулки,

щом изпълни се с нощна омая,

всеки ъгъл на спящия град,

някъде, в нечия мрачна стая,

някой призрачен мой непознат

се усмихва, загледан в звездите

и прощава на трудния ден,

после тихичко драсва кибрита,

пали свещ и присяда смирен

над мастилото и над писеца,

над познатия свой празен лист

и навън зазвучава дъждецът,

духва вятър, прохладен и чист

всички улични лампи се палят,

литват прилепи, литват мухи,

часовете пробягват, изгарят

по часовниковите стрелки,

а пък той сякаш не забелязва

и остава спокоен и тих,
а Луната... Луната залязва

над завършения негов стих.

В трето лице

Тя говори на сън и мечтае
да бъде напълно различна.
Дъжд и вятър е. Буря е. Тя е
и някак си зверски първична.
Често пъти преследва сезони
и се влюбва до болка, до страх.
Но понякога, щом ги догони,
тя разбира, че не е за тях.
Случва се да се чувства ранима
и да иска да бъде сама.
И да иска когато е зима,
някой да доведе пролетта.
Но това отминава и сякаш
после никога не е било.
И се втурва лудешки след всяка
своя малка секунда живот.
Тича боса по лунни пътеки,
рисува звезди по тавана.
И усмихва се просто на всеки
без нужда от знак и покана.
Вярва в разни абсурди и връща
изхвърлени миди в морето.
Сменя сто пъти своята къща,
търсейки дом за сърцето си.
Но накрая отново преплита
двете свои студени ръце.
И самотна, затихнала, скрита
пише себе си в трето лице... 

Днеска...

Днеска ми е улично-дъждовно
и ми липсват книгопродавачите.
И ми е ужасно безлюбовно,
и не забелязвам минувачите.
Днеска ми е булевардно сиво
и ми липсват силно листопадите.
Не че лятото не е красиво,
просто в мен е есен. И площадите
днеска ми изглеждат натъжени
- няма им ги гълъбите, може би.
Цигуларите им уморени
песните за утре са отложили.
Днеска тротоарните чадъри
ми напомнят на бурепредвестници.
И си мисля само за кахъри
и я няма будката за вестници.
Днеска сякаш даже и трамвая
не е жълт. И просто не е същият.
И градът се прави на потаен,
а пък аз не му харесвам къщите.
Днеска в мене няма капка лято
и ми липсват уличните кучета.
И ще съм такава докогато
есента остане в мен заключена.

Ей така...

Той е бира в онзи край на бара.
Тя пък е мартини със черешка.
Малко след това под светофара
двамата се срещат по погрешка.

Тя върви със котешка походка,
а пък той се е подпрял на стълба.
Светлината е вечерно кротка
и небрежно локвите изпълва.

Той си хвърля фаса до стената,
тя повдига мигли, после вежда.
Две очи се срещат в тишината
и нещата просто се подреждат.

Случва се...

Нямам нищо общо със морето.
Цялата съм като планина.
Мислите ми са като дървета,
сплели клони в мека синева.
Чувствата ми са същински птици
- ту разперват с вятъра криле,
ту замлъкват с клюмнали главици.
Чувства – диви, бягащи коне...

Става все така, че щом съм тъжна,
завалявам. Скривам се в пръстта.
Разгневя ли се съм белоснежна
и лавинно пращам в пропастта.
Ала щом над мен изгрее слънце
се подсещам, че съм планина.
И започвам зрънце подир зрънце
да пониквам пак. И да цъфтя.

Нямам нищо общо със морето,
тъй като съм тиха. И сама.
Щом мъгла се спусне над полето,
аз съм в нея. Но съм и роса.
Пък морето просто се разплисква
със вълни по нови брегове.
Но понякога ми се приисква
за момент и аз да съм море.

Ето как стоят нещата

В календара ще цари Април,
докато се сетя, че е Юни.
Моят свят се е занемарил
и си правя нов с въздушни кули.
А пък ти ме гледаш с две очи,
от които хем ми става смешно,
хем плачевно. И ми се мълчи.
Тъй като за теб това е грешно
и е време да се променя.
Да си стъпя здраво на краката,
да престана вече да летя
и да схвана „как стоят нещата”
в истинския свят. Да видя теб
- осъзнат, пораснал, следващ цели...
А пък аз, какво... Едно дете,
вярващо във врели-некипели.

Но признавам (малко ме боли),
ала вероятно ще спечелиш.
Някой ден във моите очи
и една мечта не ще намериш.
Но сега кажи ми, в твоя свят
виждаш ли лицето на луната?
И отглеждал ли си на инат,
бурени в саксията с цветята?
Смял ли си се някога насън
и ловил ли си с уста снежинки?
Вслушвал ли си се в камбанен звън?
И четирилистни детелинки
отклониха ли поне веднъж
твоя път? Забързан, устремен
и покрит със сивота надлъж.
Вярно е, не можеш да си мен...

Аз живея още във Април
и съвсем не бързам да порасна.
Всеки старец ми се вижда мил,
всяка нова приказка прекрасна.
А пък ти ме гледаш с две очи,
от които хем ми става смешно,
хем плачевно. И ми се мълчи.
Тъй като за мен това е грешно,
но не искам да те променя.
Стой си здраво стъпил на краката,
щом не вярваш в своите крила
и не схващаш как стоят нещата
в моя свят. Където и без теб
ще съм пълна с врели-некипели.
А пък ти – ядосано дете,
стиснало внушените му цели.

Белият лист

Днес гледам белия лист,
питам се... Не е ли той
стих, ненаписан и чист?
Без думи, без глас. Покой.
Не е ли някога бил
стискан в ръка на поет?
Не е ли даже по-мил
от песен? Не е ли куплет
от нечий химн? От мечта
по-силна от всяка реч.
Не е ли той тишина?
Усмивка. А може би плач.
Не е ли скрил в свойта шир
нечия тайна молба?
Ярост? А може би мир.
Не е ли той светлина?
Не е ли чул нечии смях,
или любов непризната
крие във себе си. Страх?
Не е ли като душата?
Или е бяло поле,
чакащо своята пролет?
Може би светло небе
с думи готови за полет.
Не е ли плътна стена
мисли стаени прикрила?
Или пък нежна ръка
нечии сълзи попила...
Люлка за нова идея
или умряла надежда.
Като просторна алея
хиляди мисли повежда,
а бял остава. В покой.
Така недокоснат и чист.
Но не и празен. Порой
от чувства е белият лист.

Ако имах глас...

Неотдавна ти измислих песен,
после осъзнах, че нямам глас.
Заприличах дяволски на есен
и валях, валях, валях над нас.
От тогава мина само вечност,
от която всеки мой нов ден
бе частица от една далечност,
стелеща се между теб и мен.
И не исках, Боже, как не исках
да заглъхне в мене песента.
Колко много пъти я преписвах
- стари думи в нова тишина.
И сега е късно, твърде късно,
стихва бавно песента за нас.
Щеше да е толкова по-лесно
Ако... само ако имах глас...

Той...

Той събира в шапката си кестени
и разказва приказки на птиците.
Спомените му са поразместени,
но пък има две луни в зениците.
Често скита сам, избягва хората,
предпочита кучета-бездомници.
Вечер, щом налегне го умората
спи във корените на вековници.
И не мисли никога за времето,
в песните му има само есени.
Сутрин се усмихва на жуженето
на пчели по вятъра понесени.
По душа е облак, буреносен, сив,
водопадно дълги са косите му.
И се чувства силен и напълно жив
щом дъждът се спусне по страните му.
Сякаш син на Пан и на Триликата,
но дори не знае имената им.
Дъжд, мъгла и вятърът в тръстиките
- всички те са негови побратими.
И не иска дом, не иска собствен кът,
душата му препуска волна, гола.
Но умира... Да, умира всеки път,
щом види пън бил някога топола.
И сънува цъфнали дърветата
на отминалите свои пролети.
Ниви, задушени под паветата
и мечти умрели в първи полети.
Но се връща да разпръсне листите,
да танцува... С две луни в зениците.
Закачил на клон страха си, мислите,
да измисли приказка за птиците.

---

Ако някога попиташ защо...

Защото понякога вятърът плаче
за птичите загубени пера.
А времето измъчено се влачи
и утрото потъва в тишина.
Защото днес душата ми е каша
от чувства похабени, разпилени.
Вече няма начин да разреша
всичките си сплетени вселени.
Защото те измислях всяка вечер
в онзи сън, осъден на несбъдване.
И понеже мисля си, че вече
идва крайно време за разсъмване.
Защото има мигове, които
в мислите завинаги остават.
А съдбите ни не се преплитат
- много улици не се познават.
И защото аз веднъж те срещнах,
ала ти... Така и не разбра,
че от онзи миг за теб се сещам
всяка нощ, остана ли сама.

На обратно

Помълчи. Сега не чувам нищо,
освен онази стихваща мелодия,
галеща ума ми някак скришно,
пълнеща безчетни междуредия.
Остани във онзи нежен спомен
за едно несбъднато мечтание
за любов, изчезнала без помен
- незаслуженото наказание...
Поплачи за сетен път в очите ми,
тъй като те виждам за последно.
Точно тук, на гроба на мечтите ми
ще се разделим... Така е редно.
И помни, че аз не съжалявам
и за миг. Желах те необятно.
Тръгвам. Имам път да изминавам,
ала не към теб, а на обратно.

Някъде отвъд

Седмото небе ми е познато,
заведи ме някъде… Отвъд.
Там, където даже и през лятото
снежинките отказват да умрат.
Разходи ме тайно по дъгата,
откъсни ми облак. От дъждовните.
Изгради ми стълба до Луната
и ми дай жълтурчета за джобни.
Не започвай никога да казваш,
че дошло е време да порасна
- всичките мечти, които пазя,
ще започнат бавно да угасват.
Подари ми сън. Една измама,
от онези за преди събуждане.
Обещай ми в него да сме двама,
като спомен от едно прераждане.
Татуирай в мислите ми образа
на една усмихната Неделя.
Забрави часовника, прогнозите...
Нека нищо да не ни разделя.
Примири се, че съм нескопосана,
ако искаш – поживей в ума ми.
И стани ми тайна. Моя собствена,
съчинена без излишни думи.
Остави ме да съм непозната
и ме срещай все за първи път.
Седмото небе е под краката ми,
заведи ме някъде... Отвъд.

Не казвай на звездите!

Понякога сребристата Селена
тихичко се скрива във очите ми.
Остава там, красива и смирена
и се наслаждава на мечтите ми.
А Уран, самотен, гледа гневно
и изпраща всичките си облаци
да я търсят някъде... Из него.
И звездите пита за подробности.
Но звездите нищичко не знаят
и мълчат, загледани във Гея.
А пък тя, усмихната, си трае,
докато ме слуша как си пея.
И Уран, помръкнал и ядосан,
се оплаква и вали в косите ми.
Но, нали все гледа от високо,
няма да я види във очите ми.
А Селена чака да изчезне
онзи гняв. Уран да го надвие.
За да може тихо да излезне
и в прегръдките му да се свие.

Не е честно!

Какво? Кога пристигна този жълт Април?!
Отдавна ли? Нима снегът ми се е скрил?!
Някой във небето ми посял е незабравки.
Та това е чудо! Що за пролетни прищявки!
Елхите ми ги няма, нито скрежните стъкла!
Сега на тяхно място – насекоми... И цветя.
А мъглата? Вятърът? Къде са ми висулките?
Чакам обяснение! Защо са тук светулките?
Акации, жълтурчета... А снежните човеци?!
Разберете – аз съм още с шал и ръкавици.
Как така е слънчево? Къде е Февруари?
А полята бели кой покри със минзухари?
Тази моя Зима... Как можа да отпътува...
Ей така, внезапно, без да спре да се сбогува.
Такива са сезоните ми – щом в един се влюбя
Оттегля се... И връща се... Когато друг загубя...

Понякога...

Понякога небето се разчувства
и започва тайно да ръми.
С крехките си пръсти то поръсва
по покривите хиляди звезди.
И в тези дни е много, много тихо,
сякаш градовете са заспали.
Вятърът, измокрен, духа плахо,
в клоните присяда и ги гали.
Слънцето, досущ монетка бяла,
се подава доста срамежливо.
Облак, дим, дори мъглата вяла
се сближават някак услужливо
Птиците, разрошени и смешни,
си писукат нещо помежду си.
В липсата на ведрите им песни,
утрото е сиво... И се муси.
И във цялото дъждовно тайнство,
никой нищичко не забелязва
- чакал своя миг почти безкрайно,
стрък трева в земята се показва.

Но това е тайна...

Имам точно четири будилника,
но не ставам никога навреме.
Някъде дълбоко из хладилника
пазя торта с вкус на хризантеми.
Имам две магьоснически шапки
и една рисунка на кентавър.
Под прозореца ми раснат шипки,
въпреки, че посадих си лавър.
Имам, имам... Жаба кекерица!
И една гора, в която скитам.
Също стара книга без корици,
караща ме да я препрочитам.
Имам си една градина с рози,
и едно вълшебно огледало.
Черен дявол, който все ме пази,
от това, което му се щяло.
Имам и една надгробна плоча,
на която всеки ден закусвам.
Малък хълм, оградка и поточе,
във което лодките си пускам.
Имам синя рокля от коприна,
щом я сложа всичко оживява.
На тавана имам два гоблина,
дето често ми напакостяват.
Имам флейта, арфа и пиано,
също две нацупени цигулки.
Бял петел на лявото си рамо
и фенер – колибка за светулки.
Имам си и няколко комара,
да ви кажа – храня ги редовно.
Къща на дърво, ужасно стара
и змия, но тя не е отровна.
Имам куп невидими приятели,
те не знаят липсата на време.
Глупчото, Поета и Мечтателя,
а и всички те живеят в мене.
Имам поглед в който се разлиства
изгревът на утрото ми бледо.
Имам някой, който ме измисля,
а в замяна аз измислям него.